Ако сте се събуждали някога с болезнено усещане, че реалността, която ви чака, е само малка част от РЕАЛНОСТТА, достъпна за човешкото съзнание, то тази статия е за вас.
В нея не се разисква тривиалното желание за бягство от света, а онази сърбяща духа потребност да погледнем навън от затвора, построен от собствения ни ум. Вероятно сте гледали “Матрицата”. Модерната кино-приказка, която разказва с езика на компютърните ефекти именно за това – как да се събудим. Ако не сте го гледали, накратко: Хакерът Нео е преследван цял живот от интуитивно безпокойство, от чувство на неяснота. Търсенията му го събират със загадъчния Морфей, съпровождан от група цинични странници. Чрез необикновените си способности те го убеждават, че съзнанието му живее в илюзорен, компютърно генериран свят. Този свят е наречен от тях Матрицата. Нео е изправен пред дилема – да забрави за тях и да се върне към тесния си стар живот, или да излезе с тяхна помощ “извън” Матрицата, каквото и да означава това. В момента на избора Морфей очертава мащабите на симулиращата свят програма: “Матрицата е навсякъде. Тя е всичко около нас, дори сега, в тази стая. Виждаш я през прозореца си или когато включиш телевизора. Усещаш я, когато отидеш на работа, като отидеш на църква или докато си плащаш данъците. Тя е светът, поставен пред очите ти, за да те заслепи от истината.”
Идеята на филма, макар и смела, не е революционна. Учението за свръхреалността, от която човешкият свят е само малка част, е ядрото на почти всички задълбочени духовни системи. То е най-трудната за постигане истина, последното препятствие в будизма, хиндуизма и шаманизма, в мистичното християнство и в еврейската кабала. Тя е била, и все още е, прекалено сложна за рационално разбиране, тъй като излиза извън всяка теория и класификация на явленията. Но напоследък намеци за тази идея се появяват и в сериозната западна наука. Не броим психологията, чиито постижения все още се смятат за спекулации от хората с прагматично, естественонаучно мислене. Но когато такива дисциплини като физиката и когнитивната неврофизиология се намесят, човешкият интелект е изправен пред изпитанието да преразгледа своите възгледи за Вселената. Из основи.
Физиката и неврофизиологията са всъщност науките за двете страни на реалността – външната и вътрешната. На мястото, където те се пресичат, вие имате възприятие за един тримерен свят от твърди обекти, където времето тече линейно от минало през настояще към бъдеще. Двама учени – квантовият физик Дейвид Бом и неврофизиологът Карл Прибрам, независимо един от друг стигат до революционен пробив отвъд границите на познатата наука. Те събират експериментални доказателства, че това, което се случва в пресечната точка, всъщност конструира светът. Възприятието поражда реалност, и тя е уникално различна за различните организации на живот. В търсене на подходяща метафора, с която да изразят сложността на своите открития, и двамата учени прибягват до езика на холографията.
Едно от най-големите открития на миналия век, холографският образ,представлява триизмерен обект, “сътворен” с помощта на лазерен лъч. За да се получи смайващо реалният образ, лазерният лъч минава през холографска плака, върху която по специален начин е заснет оригиналният обект. Чрез холографията може да се сътворят иначе невъзможни визии – например рееща се във въздуха рибка. Плакатът не прилича на обикновен негатив, още по-малко на истинската рибка. С просто око тя по-скоро изглежда като повърхност на езеро, върху която капки дъжд рисуват разширяващи се и пресичащи се един друг концентрични кръгове. Холографското чудо на техниката става още по-удивително, когато натрошите плаката. Дори и с най-малкото парченце от нея, пак можете да пресъздадете цялата холограма (проявена през все по-малки парчета счупена плака, нашата рибка става само по-бледа, но не губи от целостта си или размера си).По-нататък в текста ще стане дума, че това свойство на нелокалност, или “частта-е-цялото”, е основно правило и в теориите на съвременните квантова физика и неврофизиология.
Друго изненадващо свойство на техниката за триизмерни снимки е, че на една и съща плака могат да се запечатат различни образи, които после да бъдат проявени,като се променя ъгъла на лазерния лъч. По този начин, въртейки плаката, можем да накараме нашата рибка да плува на място над главите ни.
Как точно Бом и Прибрам описват своите открития чрез сравнения с холографията? Карл Прибрам бил недоволен от доскорошния възглед, че мозъкът съхранява всеки бит информация в отделни (мрежи от) клетки. Все пак,алкохолиците никога не забравят само половината от името си или само част от физиономията на жена си,след като са отровили безвъзвратно някакво количество неврони. Чрез доста кълцане на мозъците на опитните си плъхове Прибрам открил, че спомените се съхраняват в целия мозък, а не в отделни негови зони. Например това обяснява защо при нарушени мозъчни центрове човек не забравя отделни операции от мозъчната програма за каране на колело. Той или я губи изцяло като умение, или я възпоизвежда пълноценно. Новата научна теория за паметта твърди: подобно на холографска плака, мозъкът запечатва информацията нелокално и я възпроизвежда на цели пакети, дори да са разрушени отделни негови части. И пак подобно на плаката, която на квадратен инч съхранява информация, равна на петдесет Библии, сивото вещество спокойно може да кодира холографски около 280 000 000 000 000 000 000-те бита информация на един средно дълъг живот. Тази информация наистина е множко и е още един минус на теорията за локализираната памет, защото по проста сметка нямаме достатъчно нервни клетки да запечатим всеки бит един по един.
Холографските трикове на мозъка обясняват и ейдетичните спомени или т. нар. фотографска памет. Това е способността на някои хора да описват детайлно картини, показани им за секунда в минало. В експерименти с такива хора, очите им извършват движения, сякаш сканират образи пред тях, в момента. Вероятно ви се е случвало мирисът на парфюм от миналото да ви потопи в спомена за любовна сцена, която аха-аха да оживее около вас. Като оставим настрана носталгията, яркото събуждане на стари събития в цялата им пълнота е доказателство за силата на паметта да проектира холографски сцени.
Друга недобре обяснена функция на мозъка,преди Прибрам да предложи своя модел, е самото триизмерно възприятие. Замислете се – как съзнанието ви конструира триизмерни обекти вън от вас, след като ретината на окото, обработваща зрителната информация, е двуизмерна, и би трябвало да доставя двуизмерни образи на ума ви? Защо тялото ви в огледалото ви се струва обемно, когато то е просто отражение на лъчи върху плосък пласт живак зад стъкло ? Още по-неудобен въпрос – как мозъкът трансформира биоелектрически импулси от перифирните нерви, така че ви кара във всеки момент да възприемате себе си като твърд обект сред други твърди обекти? Та нали тези импулси са само биовибрации с определена честота в ума ви – по какъв начин той сглабя това (усещане за) тяло в пространството? Защо понякога нервната система на сакатите хора ги лъже, че усещат липсващия си крайник?
Натрапва се изводът, че “обективността” на обектите около вас са една доста изкусна, твърда холограма, проектирана специално за ВАС от собственото ви съзнание. Не вярвате? Затворете очи… Сигурен съм, че усещате местоположението на обектите на мястото, където сте. Зрителна информация или пряк контакт с тях липсва, рационално погледнато това усещане не би трябвало да се появява. Дори да не сте любители на триизмерната визуализация, мозъкът ви постоянно проектира подобен на холограма пространствен модел на най-близката среда. А ако притежавате добра съраунд-система, можете да си направите и звукова холограма. При добро разположение на тялото спрямо колоните и отново със затворени очи, звуковите вълни ще се материализират като почти видима, почти осезаема материя около и в главата ви. С отпускане на въображението, запис от стъпки на човек могат да доведат дори до усещане за физическо присъствие.
Всички тези познати, но необяснени трикчета на ума, всъщност водят до теорията на Прибрам. Мозъкът не е просто машина за регистиране на реалността-такава,каквато е. Информацията се кодира, обработва и съхранява на холографски принцип – като мозъчни вълни, нямащи нищо общо с “оригиналния” образ. Съзнанието е лазерният лъч, който проектира през холографската плака от сиво вещество един гениален, уникално подробен материален свят. Чрез промяна на “ъгъла” на вниманието, мозъкът може да осветява отдавна забравени неща или да сътворява нови образи.
За да демонстрира мощта на Матрицата, Морфей води Нео в симулатор на свят, контролиран от групата хакери. Там Нео поставя под съмнение чувството си за реалност, когато докосва и вижда дигитално генерирани обекти. На въпроса дали креслото под дланта му е реално, Морфей отговаря: “Какво е реално? Как дефинираш реалността? Ако имаш предвид това, което усещаш, помирисваш, виждаш или чуваш, то тогава “реално” е потокът от електроимпулси, интерпретирани от мозъка ти.”
Все пак ние не живеем в Матрицата. Не можем, подобно на героите от филма, да подскачаме от небостъргач на небостъргач, да надбягваме куршуми или да овладяваме кунг-фу чрез компютърна програма със скоростта на светлината. Тези неща наистина са достъпни на човешкото тяло-ум, но обучението в тях изисква малко повече време, усилия и решителност, отколкото повечето от нас могат да си позволят.Ако се вземат предвид само изводите на Прибрам, човек може да остане с впечатлението, че реалността е илюзия, конструирана и свободно манипулирана от човешката мисъл. Това донякъде е така. Но извън нас наистина има нещо. Тук се намесва холографският модел във физиката, предложен от Дейвид Бом.
Обект на неговите търсения били загадките на квантовата физика. Квантите са онези най-малки частици на материята/енергията, до които стигнали физиците в научното раздробяване на атома, в стремежа си да открият фундаменталния градивен елемент на вселената. След революцията на Айнщайн, учените се натъкнали на напълно необясними парадокси, свързани със същността на реалността. Докладите от експериментите обединявали в себе си противоположности, които дотогава не били допустими. Квантите наистина се държали много “непослушно”. Сменяли се от един вид в друг, не допускали да бъде измерено точното им местоположение и размер. Ту се появявали, ту изчезвали, един от тях понякога се разпадал на множество от други, подобни на него. Понякога едни и същи кванти имали характеристиката на вълнообразно разпространяващи се в пространството енергийни пакети, друг път – на компактни частици. Тези хем вълни – хем частици проявявали коренно различните си свойства в зависимост от метода на наблюдение. Физиците били принудени да признаят, че научното дълбаене в тайните на Вселената е стигнало до граница, отвъд която нещата са непредсказуеми. Нещо повече, на тази граница явленията зависят от наблюдението… което само по себе си е акт на съзнанието на експериментатора. Учените с нежелание доказали, че Вселената на това ниво зависи от ума. Старият идеал за обективно наблюдение на твърдата реалност, съществуваща независимо от нас и извън нас, рухнал безнадеждно – светът, който наблюдаваме, изведнъж започнал да се държи като наше творение.Бом отишъл още по-далеч, черпейки идеи от наблюденията си върху плазмата.
Плазмата е газ със сгъстено съдържание на електрони и позитивно заредени йони. Удивителното свойство на плазмата е, че в това състояние електроните не се държат като самостоятелни частици. Движението на всеки един от тях поотделно и на огромното множество, взето заедно, изглежда на експериментатора напълно организирано и съгласувано. Плазмата поразително напомняла жива и разумна електронно-йонна амеба, грижеща се за целостта си и изхвърляща нечистите примеси извън сърцевината си. В друг експеримент два кванта били образувани от разпада на електрон и измерени, след като се отдалечили на голямо разстояние един от друг. Изненадата била пълна – при наблюдението те се държали по такъв съгласуван начин, все едно “знаели” какво прави другия.
От тези и други необясними феномени Бом направил зашеметяващи, но спазващи правилата на логиката заключения. Светът около нас не само зависи от съзнанието ни, той самият притежава някакъв неразбираем вид съзнание. В поведението на квантите се наблюдава такава съгласуваност, сякаш съществува непроявен ред, който да ги организира във взаимосвързана и саморегулираща се мрежа от енергия, разпростираща се навсякъде. Този “замисъл” е толкова непостижим за ограничения ни ум, че е не по-разбираем за нас от честотните рисунъци върху холографската плака. Проявеният свят не е нищо повече от тримерна материална холография, в която ние се раждаме, живеем и умираме. Тя е удобна за нашето съзнание, но не трябва да забравяме, че е конструкция, правеща разбираема иначе прекалено сложната истинска РЕАЛНОСТ, реалността на невъобразимите честоти и енергии.
Другото заключение на Бом е още по-объркващо. Ако всички кванти се държат, сякаш са части от едно цяло, то тогава може би в истинската реалност всичко е част от едно цяло. Нещо повече – всяка част Е цялото . Както можем да проявим цялата холограма през малко парче от холографската плака, така може би цялата реалност – минала, настояща и бъдеща – се съдържа в един квант, в една прашинка, във вашия мозък. Човешкото съзнание е ограничено и все още не е стигнало пълното си развитие и не може да поеме наведнъж цялостта на нещата. Затова то я разчленява, “начупва” на смислени парчета, от които “проявява” материя, време, пространство в такава последователност, която му е достъпна. По този начин от невъобразимата и непроявена истинска Вселена вие сътворявате вашите тела, нещата около вас, живота си. Но през цялото това време ВИЕ сте ЦЯЛОТО, както парчето плака съдържа нелокално цялата информация, за да се сътвори холограмата.
Още малко от Матрицата. За да помогне на Нео да осъзнае събитията и да намери мястото си в тях, Морфей го води при Оракула. Това е най-обикновена на вид жена, попрехвърлила средната възраст, която пече курабийки в кухнята. Нейният ненатрапващ се външен вид крие факта, че тя е Знаеща. В друга стая главният герой среща деца с потенциали, доведени при Оракула. Някои от тях си прехвърлят психокинетично кубчета за игра, а едно обръснато като будист момченце огъва лъжици с поглед. Озадачен, Нео се приближава по-близо. “Не опитвай да огънеш лъжицата, това е невъзможно.”, заговаря го детето. “По-добре се опитай просто да осъзнаеш истината…” “Коя истина?”, пита Нео.”Че няма лъжица…”“Няма лъжица? …”“Тогава ще разбереш, че се огъва не лъжицата – огъваш се Ти.”
Нека да обединим вътрешното и външното, психологията и физиката, идеите на Прибрам и Бом. Как изглежда реалността всъщност? Възприятието на човек създава за него една Вселена от прозрачен въздух, твърд бетон, зелени жилести листа, мирис на пролет, тяло на любим човек в леглото нощем. Възприятието на прилеп най-вероятно създава Вселена от ефирни вълни ултразвук, а възприятието на змиите – Вселена от подвижни и статични топлинни облаци. А всъщност,има полета и енергии, организирани в едно неразчленимо сложно цяло. Защо се различават различните Вселени, макар зад тях да стои едно и също нещо? Простият отговор е – всеки жив организъм конструира свят според приоритетите на живота си и според потенциала на интелекта си. Хората имат нужда от твърд свят, в който да се ориентират кои енергии стават за ядене, къде са детеродните органи на сексуалните им партньори. Имат нужда от точно определено място във време-пространството, за да не се окажат на пет различни точки едновременно, което е отвъд капацитета на съзнанието им. Имат нужда от разделяне на тялото си от външния обект, за да разпознаят заплашващата целостта им енергийна конфигурация на връхлитаща кола например. Интересно какво би станало, ако не ни се налагаше да се храним с груби молекули, за да ресинтезираме тялото и мозъка си… дали тогава изобщо бихме имали тяло?
Холографската теория е само метафора, която може да събуди доста объркване. Светът в който живеем, е напълно реален, и в същото време е илюзия. Клавишът на клавиатурата, който ей-сега ще натисна, ще бъде твърд. И все пак той не съществува сам по себе си, поне не в този вид, в който го възприемам. Не мога дори да си представя как би изглеждал на мухата, която преди малко лазеше по него. Да не говорим, че и аз, и мухата, и клавишът сме просто парчета от “холограмата”, всяко от което съдържа цялата вселенска информация в непроявен вид…
От изводите на модерната експериментална наука ме заболя глава.Философите на холографската парадигма твърдят, че различните хора конструират и живеят в един и същи свят, защото са “настроили” съзнанието си към едни и същи енергии. Това е полезно от гледна точка на оцеляването, но по тази начин всеки от нас е забравил за своята първоначална природа. А именно – че когато сме се родили, ние сме се отделили от непроявеното единство на всички неща. Сътворили сме свят, разгърнали сме време и пространство, за да преминем през линеен низ от събития, мисли и емоции. И само в сънищата се докосваме до безграничната природа на съзнанието. А когато в момента на смъртта губим формата си и се сливаме отново с непроявения източник на всички неща, осъзнаваме, че сме живели в “собственоръчно” построен свят.
Сигурно се питате какъв е смисълът въобще на проявлението и живота, ако теорията за холографската Вселена е вярна? Може би милиардите възможни форми на живот на различни нива на интелектуално развитие са удобните форми, чрез които Вселената се самосътворява и самоосъзнава … Човешката холореалност сама по себе си е перфектно и детайлно произведение на изкуството. Един завършен свят. Но не е окончателният и далеч не единственият, достъпен на хората. В променени състояния на съзнанието или чрез практики за саморазвитие, лъчът на вниманието е способен да превключи на други честоти… и да възприема други холореалности.
Макар да ми беше много трудно да я проумея, тази идея за мен не е само празна философия. Тя може да служи като рационална основа за практическо развитие на човешкия потенциал. Човешкото съзнание може би еволюира – усещането, че има нещо отвъд това, което сме се научили да възприемаме, напоследък набира скорост в колективното несъзнавано. Фактът, че излизат такива филми като Матрицата и че прочетохте тази статия докрай, може би не е случаен.
Автор: Андрей Коцев /за сп. Инсайт/
